Моето?
Не, по-скоро на поколения българи, преминали и преминаващи през схоластиката на бюрократичната образователна система.
Годината е 1985, месецът – септември. DC-9 на финландските авиолинии набира височина на път за най-далечната северна точка, до която летят граждански самолети. Градчето Ивало, 320 километра отвъд Полярния кръг.
Сред пасажерите е и един българин. Моят дядо. Отива на поредното съвещание на експертна група на ЮНЕСКО по въпросите на образованието. Командирован е от Министерството на просветата за едноседмично съвещание, но – без стотинка дневни. Добре, че е обменил полагащите се на всеки социалистически българин 10 (десет) долара. Стигат, за да заплати таксито от летището до разположеното на няколко километра в гората място на срещата.
От втората по значимост – след ООН – световна международна организация са се постарали не на думи, а на дело да покажат какво означава истинска грижа за образование, подготвящо децата за реалния живот. Най-силно били потресени експертите от социалистическите държави – Русия, Украйна, ГДР (Източна Германия), Унгария, Полша…
Какво всъщност толкова ги е впечатлило?
Оказва се, че ще заседават в учителската стая на основно училище. Предназначено за децата на местните ескимоси. Нещо като някогашните български ПУЦ-ове – професионални учебни центрове, в които слабите ученици, отпаднали от системата на образованието, добивали практически умения за упражняване на някаква професия – готвачка, зидаро-мазач, шивачка…
Дотук – нищо особено. Изненадата дошла, когато започнали да ги настаняват в общежитието – по двама в стая. Всъщност, „общежитие“ е употребено твърде условно – няколко кокетни едноетажни къщички с всички удобства на съвременната цивилизация, вкл. и с дошлата с четвърт век по-късно и у нас пластмасова дограма на врати и прозорци. Високопоставените представители на соца – известни професори – били шокирани от грижите, които финландската власт полага за децата в този затънтен край. Руснакът спонтанно възкликнал: „ – Та аз, съветският професор, дори в Москва нямам такива удобства!“
Реакцията му става разбираема, след като уточним, че питомците на въпросното образователно средище били… момиченца, подготвяни да усвояват основни умения по поддържане на семейното домакинство: как да сготвят вкусна храна, да изперат и изгладят дрехите, да издоят кравата, да нахранят кокошките!
Защо беше необходим този пространен увод?
Защо трябваше да припомняме събитие с над тридесетгодишна давност?
Защото днес целият свят признава именно финландската образователна система за най-сполучлива. За повече от четвърт век тя е постигнала висоти, на които завиждат и нации с многовековен опит в просветната област – не само принадлежните към бившия соцлагер. Ето и основните стълбове, върху които почиват нейните непререкаеми успехи.
Първо. Всички училища, учебни дисциплини, родители, ученици, учители, деца и възрастни се радват на еднакво третиране. Няма елитни, няма частни училища, няма „привилегировани“ предмети (напр. математика, физика, английски език). Не делят учениците на „добри“ и „лоши“. Уважението към личността е поставено на пиедестал.
Второ. Образованието е безплатно, вкл. храната на обед, извънкласната дейност, транспортът, учебниците, лаптопите, таблетите, всички свързани с обучението материали. На родителите се забранява да влагат собствени средства.
Трето. Подходът към обучението на всяко дете е индивидуален – дотолкова, че дори му се предоставят учебници с по-сложно или олекотено съдържание – в зависимост от неговите умствени способности и дарования. „Слабите“ ученици са обект на засилено внимание от страна на преподавателите. „Силните“ решават задачи с нарастваща трудност.
Четвърто. Финландската образователна система, оценена най-високо в света, обаче не набляга на оценките. Тя създава кадри, готови да поемат професионалния си път в живота веднага след напускането на ученическата скамейка. Матури не се предвиждат. Излишни знания, които никога няма да потрябват на бившия ученик – също. Всеки изучава само онова, което ще му бъде необходимо за пълноценен живот.
Пето. Взаимното доверие между ученици, учители, родители, администратори е традиционно. Проверките са анахронизъм. Смята се, че учениците са достатъчно зрели, за да преценяват кои знания ще са им от полза.
Шесто. Все пак има и система за оценка на знанията. Варира от 1 до 10. Прилага се едва след 7. клас, т.е. в 8., 9. и в (допълнителния) 10. клас (незадължителен). Макар че повтарянето на годината не е позор, все пак е загуба на ценно лично време…
Седмо. Искаш да се образоваш – учѝ. Не искаш – не учѝ. Никой не те насилва да изкарваш високи оценки. Щом ти харесва шофьорската професия, за какво са ти притрябвали „косинус фи“, молекулярна биология или менделеевата таблица?! Още повече, че интензивната умствена дейност изразходва повече енергия на организма, отколкото най-тежката физическа работа (човешкият мозък е едва 1.5-2% от теглото на тялото, но при усилена умствена дейност изразходва до 25% от енергията на организма). Разбира се, ако мечтаеш да продължиш образованието си в по-горна степен, ще трябва да се примириш с повишеното напрежение. Но и възпитаникът на средното професионално училище, и този на университета ще се радват на заслужена почит в обществото – стига да допринасят с квалификацията си за общото благо.
Осмо. Всичко споделено дотук подсказва, че за финландеца натрупването на „знания въобще“ е нежелана тегоба. Образователната система не насилва, а подпомага съзнателния избор на професионална реализация. Още от малък гражданинът на Суоми изгражда себе си като самостоятелна, готова за живия живот личност. За целта финландското гражданско общество е предоставило на училището необходимия човешки, материален и финансов капитал.
Как да съотнесем финландския опит към „моето мечтано (българско) училище“?
Нека предпоставим, че в един прекрасен момент отговорните български власти най-после са осъзнали крещящата необходимост от измъкване на образованието от блатото на закостенялата средновековна схоластичност и встъпването му в реалиите на третото хилядолетие сл.Р.Хр.. Какво бихме могли да вземем от нашия и чуждия опит и какво – да оставим в миналото? Осъзнавам, че осъществяването на тази мечта ще ме ползва косвено, а пряко – моите наследници – все пак остават само две години и половина до завършване на средното ми образование…
Първо. Безкритичното възприемане на чуждия опит, колкото и успешно да се е изявил той в държава с други традиции и историческа съдба, би било противопоказно. Частните училища у нас едва прохождат, а елитните са по-малко от пръстите на двете ръце. Класическото и полукласическото образованиепреди победата на марксическия социализъм даде на страната плеяда от учени, ценни специалисти и въобще високообразовани граждани. Възстановяването на класическите и полукласическите гимназии би било необходимия първоначален тласък в процеса на реанимиране на образователната ни система. Нагледен пример е Априловската гимназия в Габрово – след промените през 1988 г.
Безумната разлика в жизнения стандарт на родителите, методичното унищожаване на всеки опит за възникване на средна класа-гръбнакът на всяка икономика и държавност, подигравателно ниското възмездяване труда на учителите и произтичащото от всичко това лумпенизиране на ученическата маса не позволява да се възприеме основания на равенството финландски подход. Не е реално да очакваш от бедни и/или безработни родители адекватни реакции към училищното битие на децата им. Нито пък да изискваш от полугладни учители напрягане на сетни сили в неравната битка за образоване на демотивирани поклонници на чалгата и бойните изкуства пъпчиви тийнейджъри…
Дори с невъоръжено око се вижда, че българската държава е в ступор. Промяната не е наложителна, задължителна е. Все отнякъде трябва да се започне. Здравият разум подсказва, че в сражението за оцеляване на народа и нацията основното направление е и е наложително да бъде образованието.
Крадете не толкова алчно и арогантно от труда на българина! Приемете закони, ограничаващи свободията на разюзданите подрастващи! Предоставете заслуженото възнаграждение на преподавателския труд – все пак единствените японци, на които е разрешено да не се покланят на императора, са учителите!
Второ. Докато на родителите във Финландия законът забранява да влагат каквито и да било собствени средства в образованието на техните деца, в посткомунистическа демократична България основният товар лежи върху плещите на бащите, майките, дядовците и бабите на подрастващите.
Въпреки че съгласно чл.53 ал.3 от конституцията на Република България „основното и средното образование в държавните и общинските училища е безплатно“, а „училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително“ (ал.2). Детските градини също са част от системата на образованието, като посещаването на т.нар. „подготвителна група“ е задължително за всяко навършило 4-годишна възраст дете.
За съжаление притчата за „безплатния обяд“ тук се проявява откъм най-перверзната си страна. Става въпрос за:
– скъпи учебници, учебни помагала, тетрадки, които тежат не на държавния и/или общинския, а на родителския, бюджет (частично – за децата в детските градини и учениците до 4. клас, изцяло – за тези до 12. клас вкл.);
– платеното пътуване в градския/извънградския обществен транспорт на учениците след 7-годишна възраст – все пак не всички деца се обучават в чертите на кварталното/селското/градското училище;
– липсата на съобразен с детската възраст безплатен режим на хранене при 5-6-7 часова заетост;
– задължителното заплащане на храната, водата, хигиенните материали, учебни помагала в „безплатната“, но задължителна детска градина.
Дежурното оправдание „- Няма пари!“ на поредния министър на финансите звучи абсурдно на фона на „законното“ увеличаване заплатите на депутати, министри, полицаи, военни, магистрати, цяла армия от високоплатени държавни служители. Истината е, че образованието отдавна не е приоритет за политическата, икономическата и силовата власт. PISA само констатира последствията от този ретрограден подход. Нужен е коренен поврат в отношението към образованието, защото само то, съчетано с възстановяване на християнския морал на българите, може да ни измъкне от тресавището, в което затъваме от година на година.
Трето. Преди време щатската образователна система е била в челните редици на световното образование. Разковничето за този успех е в наличието във всяко училище на т.нар. „консултанти“, чиято роля се изразява във внимателно наблюдаване развитието на всеки ученик и насочването му в най-благоприятна за него насока, съобразно заложбите и възможностите на детето. Нерядко в по-горни класове се оказвали ученици, които би трябвало да са в класните стаи на младите си връстници. Именно консултантите са тези, които са ги спасили от скуката да предъвкват вече усвоени знания.
Подобен индивидуален подход е непознат у нас. Въвеждането му, успоредно с другите задължителни промени, ще бъде крачка в положителна посока към мечтаното от ученици, учители, родители и зараждащото се българско гражданско общество, училище.
Четвърто. Образованието у нас отдавна е „изкуство за самото изкуство“. Не само бъдещият инженер, учител, професор, но и шофьорът, и зидаро-мазачът трябва да търкат чиновете цели 12 години.
Докато би било разбираемо след 10. клас вече да съм готов „да взема хляба в ръцете си“ и с оглед на дадените ми свише от Бога дарби и лични наклонности сам да реша дали да кажа „Сбогом!“ на класната стая и да се влея в армията на труда, или да продължа да залягам над учебниците, с оглед след две години да прекрача прага на Университета.
Пето. За разлика от Финландия, в България – и особено в днешната духовна, а по-скоро душевна – атмосфера липсата на контрол е пагубна. Финландският опит в този аспект е категорично неприложим. И как да бъде, след като вече години наред дипломи дори за висше образование се купуват „на килограм“ от всеки преуспял в сенчестия бизнес?!
Напротив, в цялото общество, което все още е твърде далеч от гражданския си еквивалент, е необходим контрол във всяка публична дейност. Училището не прави изключение. Ако промяната в посоката започне сега, десетилетия ще са необходими, за да постигнем равнището на доверие, което имат помежду си и към институциите жителите на Страната на хилядите езера.
За да не си останем само с мечтите, нека да последваме добрите практики на най-добрите. Колкото по-скоро, толкова по-успешно.
Шесто. Дипломата за средно образование в България отдавна не е мерило за зрелост, макар така и да я наричаме. Доказват го категорично слабите оценки на „пълни отличници“, явяващи се на конкурсни изпити в университета. Твърде относителната тежест на оценките „на едро“ – от „2“ до „6“ – също не дава реална представа за качествата на оценения „отличник“, който често се оказва просто зубрач, неспособен на самостоятелно мислене и действие.
И докато бизнесът копнее не толкова за знаещи, колкото за можещи, труженици, администрацията – държавна и общинска – продължава да паразитира върху т.нар. „ценз“, без да се интересува от реалното му покритие. Налага се въвеждането на комплексна оценъчна система, съобразяваща не само и не толкова придобитите знания, колкото способността за самостоятелно логическо мислене и действие за прилагането им в практиката. В такъв случай една оценка от 100 точки, отразяваща тези три компоненти на равнището на готовност за живота на младите хора би била по-прецизна, вярна и полезна за всички участници – ученици, учители, работодатели – въобще за обществото.
Седмо. Исторически причини отучиха до голяма степен българина от способността да мисли, разсъждава и постъпва самостоятелно. Все някой друг „там, горе“ – ще да има тази грижа. „Защо да се напъвам? И без това от мен нищо не зависи…“
Психолози, социолози, политолози, демографи и цяла сюрия от учени си блъскат главите над този проблем и не стигат до единно мнение за причините, камо ли за решението. Каквито и причини да са в основата му, проблемът си остава – повечето българи излизат от училището като правени под калъп, крайно несамостоятелни и неподготвени за все по-усложняващото се битие. Какво ме ползва, че съм назубрил няколко дузини формули, а не умея да попълня „си-ви-то“ си според европейските изисквания?! Или уменията ми да си служа с интернет се изчерпват с „пуцането“ по виртуални врагове в кръвопролитни компютърни игри?! Защото образованието ми е приключило в деня, в който съм взел „тапията“, т.е. „зрелостното свидетелство“…
Ето защо е време да престанем да се оправдаваме с приспивната мантра „ама така си е било и така ще си бъде“, а да разчупим черупката на вековната си просъница и да вземем настоящето и бъдещето в своите ръце. Промененото училищно образование е „conditio sine qua non“ – условие, без което България не би могла да просъществува.
Няколко думи за учебниците и учебните помагала.
Историческият опит подсказва, че най-сполучливи са учебниците, писани не от мастити професори, отдавна непомирисвали класна стая, а от учители, които с десетилетия са на „ти“ с духа на училището. Представете си – защо не, съвременните технологии го позволяват, всеки учител – със собствен учебник по преподаваната дисциплина?! Съобразèн с равнището на готовност за усвояване на знания в конкретната класна стая? Ех, „тогава, тогава – предвиждам такъв живот!“…
Осмо. Има и още нещо, което напоследък е способно да погуби познатата ни цивилизация. На път са да се сбъднат най-ужасните предупреждения за съществуването на човешкия род. Единствената благословена лично от Твореца институция – семейството – целенасочено бива подценявана и методично разрушавана, вкл. и чрез объркване на детските души в деликатния период на нравственото, духовно и физическо съзряване.
Немислимото доскоро бива въздигано в ранг на еталон за всеобщо поведение. „Узаконяват“ еднополови „семейства“; премахват понятията „майка“ и „баща“, заменят ги с „родител №1“ и „родител №2“; претендират за „право на секс с малолетни“; и още много подобни гнусотии…
Страх ме лови само при мисълта, че мечтаното българско училище би могло да се отплесне по измамните пътеки към Содом и Гомор. Тогава на граничните пунктове на някога великата ни държава остава само да се монтират табели с надпис „Надежда всяка тука оставете“…
Все пак съм склонен да се доверя на вековната мъдрост, че „надеждата умира последна“. Било е време, когато българинът е „давал мило и драго“, за да изучи децата си „на ползу роду“. Вярвам, че възрожденският дух ще възкръсне за нов живот. Затова казвам:
– Българи, върнете се към стародавните си християнски ценности – и България отново ще стане привлекателно място за живот, а училището – любимо място за децата!
