Спомняте ли си плахите неспокойни крачки, изпълнени с любопитство и възбуда, когато пристъпвахме прага на училището за пръв път?
Спомняте ли си невинните чисти детски лица около вас със сърчица, туптящи бързо от щастие. А вашата първа учителка, която беше дала цялата си любов и грижа за вас?
Нима ще забравите и първата си приятелка, която единствена знаеше тайната ви, играехте, пеехте, учехте и се забавлявахте заедно?
Сърцето ще ги помни.
Ще помни и вашата първа любов – съученика/ съученичката от училище.
„Училище“ – това не е само образователен център. Там ние правим първите стъпки на осъзнатия живот. Там се учим да бъдем Човеци. Учим се как да бъдем постоянни и да си вярваме. Да вярваме и в мечтите. Защото, когато искаш да избягаш от реалността, мечтите те приютяват.
Родена съм и живея в красив възрожденски град . Град с много мостове – Габрово. За мен училището също е мост.Той води от настоящето към бъдещето. Ние стъпваме на него с плахи и неуверени стъпки, но с желание. И с вярата, че трябва да преминем оттатък – към новото, към непознатото.
Всяко дете тръгва по мостчето на знанието. Подкрепят го неговите родители. Понякога стъпките са неуверени. Тогава протягаме ръка към учителя. Неговата най-голяма сила е в това да успее да я хване навреме. И стиснал детската ръчичка веднъж, да не я пуска, докато тя сама не се пусне. Защото е станала достатъчно силна и може вече да се справя сама.
В училище вървим по дълги мостчета – на буквите, на цифрите, на таблицата за умножение. Едни от тях са стабилни, други се разклащат, щом някой стъпи на тях. Това, което научих в училище е, че не трябва да се спира. Нали поточето не спира, все бърза, никого не чака, тича напред. Училището ме научи, че трябва да се стъпва смело и отговорно. Ако се пропука мостът, на негово място да се направи нов, по-здрав и стабилен.
Училището ме водеше от света на игрите, на детството, към света на науката, на големите. И както майстор Колю Фичето е строил мостовете си, за да служат на хората поколения след него, така и аз осъзнах, че трябва да градя. Децата също създаваме мостове. Това са мостовете на приятелството. А те са най-дългите. По тях вървим през целия си живот. Стъпките по тези мостове ще ни помагат да бъдем успешни хора. В училище изградих най-здравия мост –на приятелството.
Когато завърша училище ще бъда спокойна, защото ще знам, че винаги ще имам мостче, по което ще мога да се връщам в класната стая. Чинът ще ми бъде тесен навярно, но сърцето ми ще бъде широко отворено за спомените. Ще бъда горда, че съм научила най-важния урок –урокът по приятелство. Той не е написан в учебник. Той се пише всеки час, всяко междучасие от самите нас и от нашите учители. Животът често ни дава контролно по приятелство. Въпросите са много. Отговорите на едни от тях са лесни, а на други трудни.
Моето училище ми дава смелостта и увереността да вървя. Да не спирам. Да помагам на другите по пътя си. Тази година в часовете по литература учихме поезията на Веселин Ханчев. Стиховете, които запомних от него, не бяха включени в задължителната програма, но ние ги прочетохме. И те останаха в мен:
За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори!
Моето училище ме учи на откривателство. Аз откривам себе си и света. Мен ме откриват приятели.
Искам да запомня крачките си. Научила съм най-важния урок – Приятелство е дума без кавички.
