Аз обичам училището си, когато учителите ми увлекателно поднасят уроците си и научавам полезни неща. Но когато ми е безинтересно, а съучениците ми са шумни и скучаещи, аз започвам да мечтая всичко това да се промени. И ето ме в поредния скучен час по… , потапям се в своите мечти и си представям най-вълнуващото училище – ето така!
Ето го училището ми – голяма и светла сграда, в която левитационни плочи като асансьори пренасят учениците от зала в зала. Влизам в коридора и край мен се случват истински бойни сцени, усещам напрежението на епическата битка при Шипка, чувам пушките и виковете на българските опълченци. Започнал е часът ми по история. Всички герои са холограмни, а историческата обстановка – 3D-реална, така че край мен наистина се развява Самарското знаме. Не ми се излиза от тази сцена от българската история, но се отваря врата, от която се чува плискане на вълни и влизам направо в час по география на кораба на Фернандо Магелан, докато заобикаля Южна Америка в далечната 1520г. Оглеждам се, защото чувам водите на Атлантическия океан, виждам очертанията на непознати земи, заживявам с вълнението да съм откривател на нови и много интересни места. Дори не мисля за времето, в което пътешествам, но изведнъж започвам сякаш да се смалявам… и някак неусетно се преобразявам. И знаете ли в кого? Когато вратата се отваря, аз излизам от нея като истински Малък принц. Сетихте ли се вече? Ако не сте, онова малко любопитно момче от книгата на Екзюпери вече съм аз и разговарям с лисицата за опитомяването и доверието. Времето за литература преминава върху истинска 3D планета като тази, която авторът е нарисувал в книгата си. И преди да потърся отново розата си чувам музика и пред мен се разтварят празничните завеси на една стара сцена и още по-древен оркестър на нея. Сядам тихо на първия ред и постепенно разпознавам „Малка нощна музика“ на Моцарт – млад и гениален композитор от XVIII век. Разпознавам край себе си онези пищни и странни костюми, както и перуките, които са носели в онази богата на изкуства и музика епоха. Завесата се спуска и аз поглеждам с нетърпение към следващия коридор, а той, представете си, ме води в истинска градина с пресни плодове и зеленчуци, където много ученици вече обядват здравословен сандвич и ябълка. На чист въздух, под топлото слънце, намирам полянката на моите приятели – всички вече се хранят и си разказват с вълнение и жив интерес за това как са пътували с космически кораб до Марс, как са открили формулата на Айнщайн за отделената енергия, различните си опити в истинска химична лаборатория с безброй колби и микроскопи… След тази почивка всеки стъпва на левитационната плоча, и тя ни отвежда до следващата зала. Докато се предвижвам виждам плувни басейни, игрища за различни видове спорт и кортове за тенис. Леко встрани виждам ученици, които живеят в епохата на Просвещението – атмосферата е оживява с техните дрехи, разговори, храна и традиции, които те пресъздават. Но аз знам къде искам да отида – в моето любимо място, най-голямата и безкрайна библиотека, за която съм си мечтала винаги. Въпреки всичко свръхмодерно и супертехнологично, аз обожавам да чета. Само казвам на глас заглавието на книгата и тя се озовава с отворени страници в ръцете ми. Героите и случките следват мисълта ми и така четенето е живо приключение. Веднага се сещам колко много ще се зарадвам, ако в тази огромна, мечтана библиотека се озоват реалните ми съученици. Мечтая си и те да се потопят в магията на четенето, така че да не искат да изпуснат книгата, която се отваря в ръцете им. Мечтая още и за…
Зъ-ъ-ъ-р! Звънецът за края на часа бие толкова силно, че подскачам на чина си. О – да! Оглеждам се и виждам VIг клас, познатите униформи,чувам отново бягащите и шумни съученици, споровете, шегите… едно обикновено междучасие в нормалното ми училище. Наистина харесвам училището, в което уча сега, но винаги ще мечтая за по-интересно, живо място – истниски извор на знанието. И знаете ли? Аз вярвам, че мечтите рано или късно се сбъдват, а надеждата за сбъдването им не угасва никога, нали?
