Понякога си мисля как би изглеждало училището на мечтите ми и дали това е възможно да стане в скоро време. Аз много харесвам новите технологии и с нетърпение очаквам да излязат в продажба първите бройки летящи коли. Представям си как учениците ходят с лаптопи на училище вместо да носят раници, натежали от учебници, тетрадки и помагала. Мисля си за екрани с тъч скриин, пред които учителите с едно докосване да отварят виртуални библиотеки и да имат достъп до знания по целия свят. В междучасията сигурно всички щяха да играят забавни игри на таблетите си, вместо да говорят помежду си и да се разхождат по двора.
Но от прекаленото взиране в екраните, щяхме да престанем да се гледаме един друг. И това щеше да бъде странно, защото най-хубавото на училището е, че имаме възможност да срещнем и други деца на нашата възраст. С някои от тях да се сприятелим, с други- не. Някои да ни харесват, други-не толкова, но поне можем да разберем защо. Аз съм свикнала с удобството на телефона, компютъра и таблета си. Те изпълняват моите команди, но нямат отношение към мен. По лицата им не мога да позная дали съм им симпатична или безразлична, а да си хванеш таблет за гадже е направо невъзможно смешно.
Когато се записах в това училище, видях, че е много голямо, но не можех да зная, дали ще ми хареса тук. Помня как в първия учебен ден видях своите съученици и двете госпожи в класната стая. Запитах се коя от тях е моята госпожа. После разбрах, че е г-жа Елена Петрова. В началото, се чувствах странно, защото не познавах повечето деца, но преди часовете моят добър приятел Цеци, ме запозна с половината клас. Видях, че повечето деца са възпитани, но някои редовно подлагаха търпението на госпожата на изпитание. А тя беше много добра и търпелива. Класната ми винаги се държи много мило към мен и към всички останали. Много се притеснявах дали ще е строга, дали ще ми крещи пред всички, ако сбъркам, дали ще ме обижда, както правеше госпожата в предучилищната група.
Скоро разбрах, че учителката ми е много търпелива и никога не нагрубява учениците си. Тя забелязва грешките ни, но не ни обижда, а ни показва как да ги поправим. В нейните часове се чувствам спокойна, защото госпожа Петрова ни гледа винаги с обич и доверие. Сега ми е интересно да ходя на училище, защото всяка седмица има интересни конкурси. Аз самата, обичам да рисувам и се радвам, че мога да покажа рисунките си пред толкова много хора. Щастлива съм, когато ги харесат. Госпожа Петрова оценява интересите ми и ме насърчава да участвам. Тя винаги ни обяснява, че усилията, които полагаме, за да учим и да се държим добре, ще ни се отплатят. Харесвам в нея, че не ни принуждава да показваме високи резултати на всяка цена.
Първото, което забелязах е, че за нея ние просто сме нейните ученици и преди всичко нейните деца. Разбрах, че когато ме поглежда, тя вижда човека в мен, а не знанията и незнанията ми по отделните предмети. Много ми е тъжно за онези деца, които от първи клас са попаднали на учители, които не са способни да ги разберат и да погледнат вътре в тях, а виждат в тях само незнания. Повярвайте ми, изпитала съм на свой гръб колко е невъзможно да покажеш своите добри страни пред такива хора, защото според тях ти просто нямаш такива, те виждат в теб само незнанията. А децата са толкова различни! Едни са амбициозни и със състезателен дух. Те отиват на училище с идеално написани домашни и винаги са първи във всяко едно отношение. А други са с голямо въображение, рисуват си пирати и извънземни по тетрадките и въпреки, че много се стараят, творецът в тях винаги ще ги подтиква към по-различен прочит на учебния материал. Малко се изплаших! Представяте ли си, ако в училището на въображението ми поставят компютър вместо учител, а той ме тества по някакви критерии и изпише с ей такива букви: „НЕ СИ СЪБРАЛА ДОСТАТЪЧНО ТОЧКИ! ТИ НЕ СЕ ВПИСВАШ В СИСТЕМАТА! МАРШ ОТТУК! НЕ СИ ДОСТАТЪЧНО ДОБРА ЗА НАШЕТО УЧИЛИЩЕ!“. Това си е направо кошмар!
Добре, че това са само страховити фантазии на една върла фенка на Картуун Нетуърк (CN). Май не съм чак толкова за виртуализирането на училищата. По-скоро съм за запазването на живия човешки контакт и общуването помежду ни в този все по-виртуален свят. И се чувствам благодарна, че след разочарованието, което преживях в предучилищната група, попаднах на добър учител, който виждайки силните и слабите ми страни, ще ми вдъхва надежда и увереност, да продължавам да се уча.
Мисля, че вече разбрах! Училището не е само сграда, пълна със салони за спорт и компютри по стаите. Училището се гради на първо място от учителите в него и никаква технология не може да замени техните умения да разбират, обичат и насърчават децата. Никоя машина не би могла да се справи с тази отговорна, тежка и често неблагодарна задача. В училище ние се срещаме с нашите учители и прекарваме съществено време с тях. Спомените за него остават в нас за цял живот. Начинът, по който сме били приети и обучавани в училище, отношението към нас тогава е част от представата, която градим за себе си. Годините, прекарани в училище, са важни за изграждането на нашето самочувствие и за начина, по който ще приемаме предизвикателствата занапред. Дали самотно ще се предаваме пред трудностите или пък ще сме достатъчно знаещи и можещи да ги преодоляваме сами. Дали ще знаем как да поискаме и да даваме помощ. Дали ще сме добри приятели. Дали ще знаем как да общуваме с по-слабите по-различните от нас. Дали ще сме способни да поемаме отговорност и да защитаваме позицията си. Дали ще можем да показваме съчувствие и благодарност към онези, които са ни посветили времето, усилията и добрите си намерения, за да ни помогнат да станем способни, можещи и знаещи.
Трудно е да намерим достатъчно красиви думи, за да изразим нашето искрено благодаря към многото достойни наши учители. Никой не може да оцени стойността на учителския труд, защото той е неоценим.
Училището е мястото, където една подадена ръка има значение за цял живот, защото ти е помогнала да придобиеш увереност точно в момент на несигурност. А моето училище не е виртуализирано заведение, а именно това, в което уча с огромно желание и в което срещнах своята добра учителка и приятелите си.
