Има ли място, където младите хора биха идвали с желание и емоция. Място, където всички като един да работят заедно, защото „ Сговорна дружина, планина повдига“. Да. Това е моето училище. В него всеки отстоява себе си, но и всички сме екип. Често си говорим за това загубено ли е нашето време в училище. Всеки има своя отговор. Ето и моя. Времето в училище не е изгубено, защото тук освен образование, ние получваме първите си спомени, градим първите си връзки, навлизаме в нашата национална общност. Често приемаме училището като нещо задължително и досадно, но всъщност в него ние израстваме като характери.
Първите стъпки в нашия живот започват от чина, от класната стая. Тези думи не са клише. Класната стая е онази територия, в която има правила, но няма граници за нашите усмивки, идеи и предизвикателства. Когато сме напълно свободни, тогава ние творим. Свободата ражда мечти. Ние носим със себе си силата и енергията да ги сбъдваме.
Нека за минута си представим, че животът е едно трасе и никой не знае къде ще ни отведе. В началото, на старта, стоят нашите учители. Бих искала всички те да бъдат наша опора. Важна за мен е връзката ми със съучениците и учителите. Хубаво е , ако тя не приключва с биенето на звънеца и затварянето на учебника. Нека отношенията ни бъдат като изписана тетрадка, която винаги можеш да отвориш и да откриеш нещо, което ти е нужно и ценно. Нещо, което заедно сте направили, преживяли и което е било един по-различен урок за вас.
Моето мечтано училище е почти реално. Аз уча в това училище. Толкова ми харесва да правим проекти в клас, да вземаме идеи един от друг, да се забавляваме на резултатите. Понякога спорим, но така се раждат най-добрите решения, затова е хубаво да правим повече неща заедно, в екип. Така се градим като личности, като хора с цели. В началото на всяко голямо нещо винаги стоят идеите, опитите, грешките и накрая идват заслужените успехи.
Бих искала да дадем “цвят‘ на училището си. Да оцветим мечтите си, както ще оцветим живота си. Защо да не боядисаме стените в жълто, синьо, червено, розово, зелено, и всеки да може да изрази себе си и да даде своя цвят на надеждата. Да напишем с думи – послания към какво се стремим. Ще бъде чудесно в междучасията да танцуваме, когато искаме да изразим себе си и нашите емоции. Ще бъде толкова хубаво всички да се смеем и да „ дивеем“. Естествено понякога ще трябва и малко да „поучваме“.
Мечтая да създам книга, пълна с идеи, които ще помогнат на мен и на моите съученици. Знаете ли как ще я нарека? – „ Нещата, на които трябва да ни учат в училище“ Заглавието ми „ подсказа“ Емил Конрад и неговата книга “ Нещата, на които не ни учат в училище“. Искам, когато след години се наложи да кажа „сбогом‘ на моето училище, да оставя една част от мен там, за да се връщам винаги на мястото, където е сърцето ми. И нека не се сравняваме с останалите, защото не винаги в живота успява този, който е прочел най-много книги от всички останали, или този, който е бил най-популярен сред приятелите си. Успяват тези, които са давали от своето време и от своите емоции, за да бъдем заедно. Както по време на поход вървим бавно и се подкрепяме към целта, към върха, така градим и отношенията си. Мечтая след години, така заедно да покоряваме и света.
Човек може да тръгне като отличник в училище, но това не му гарантира и отличие в живота. Затова ще бъде страхотно, в дневника, до графата за оценки да има и графа за усмивки, както и да има часове за градене на самочувствие и създаване на идеи. Идеите понякога идват и от книгите. Ще бъде много интересно да развием и модернизираме училищната библиотека. Така ще има повече деца, които ще четат и ще развиват фантазията си. Всеки от нас ще бъде библиотекар за един ден. Ще бъде много забавно, ако в класните стаи има радио и телевизор – така ще имаме почивка и ще учим с по-голямо настроение.
В живота на всеки човек има мечти. В началото са мъничките мечти, неуверените. После идват големите, сериозните, истинските. Едни от тях се изменят, други си отиват, трети остават. Мечтая да се научим да бъдем хора, които сами да създават и сбъдват мечтите си.
Човек никога не може да бъде твърде млад или твърде стар, за да твори и да изживява мечтите си.
